Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2012 09:17 - ДЪЛГАТА НОЩ НА НИЙЛ АМСТРОНГ
Автор: nozharov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2832 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 26.08.2012 12:21

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

imageВ Дюселдорф валеше дъжд. Аерогарата не беше далече, но върволицата автобуси, превозващи участниците в световния печатарски панаир, пречеше на движението. Бях много притеснен защото поради липсата на време не успях да купя подарък за рождения ден на дъщеря ми. Холът на аерогарата беше препълнен от пристигащи и заминаващи пътници. За щастие имах само ръчен багаж. До излитането на самолета за Париж оставаха броени минути. Вече бях преминал митничиския контрол, когато по радиоуредбата остър женски глас призова наколко пъти заминаващият за Чикаго – Стив Монтгомери да се яви на гишето на Американ Ер Лайнс. Стив Монтгомери беше името на моят първи и единствен учител по англииски. И не само учител. Преди 30 години, отървал се от Виетнам, Стив и жена му Кети работеха и живееха в американския център на булевард Распай в Париж. Младата американка беше висока красива жена, чиято походка на газела, предизвикваше коментарии по терасите на булевард Монтпарнас. За мое съжаление, по някаква административна случайност, моят учител се оказа Стив, а не жена му.

С времето обаче моят учител спечели приятелството ми благодарение на своята прямота и непринуденост. Ние бяхме връсници, или почти. Разликата ни беше нищожна, само няколко месеца ни деляха. Стив беше спортен и весел тип, пълен с оптимизъм. Смееше се заразително и част от уроците му минаваха в пеене на песни от Тенеси и Луизиана. Монтгомери дърпаше струните на една изтъркана китара, а ние пригласяхме и пляскахме с ръце. Вноската за курсовете беше смешно ниска и класната стая беше винаги препълнена с “ученици” от всякакви социални и възрастови групи. Някои от тях идваха един-два пъти и после изчезваха. За мен Центърът на булевард Распай беше единственото достъпно училище, за скромните ми финансови възможности.

По време на един неделен след обяд, аз срещнах случайно Кети и Стив на площада Контрескарп в латинския квартал. Когато разбраха, че познавам на изус кръчмите в които се е напивал Скот Фитзжералд, младите американци започнаха да ме търсят за всякакви съвети. На първо време за ядене, пиене и танцуване. А след това за туристически забележителности и накрая за пазаруване на антики в битпазара на « въшките ». На тях, както и на мен, не им се стоеше през почивните дни в тясната студенска квартира.  Улиците и заведенията на френската столица ни привличаха с неповторимата си атмосвера и безкрайната галерия от странни личности. От тогава до края на учебната година, ние редовно излизахме заедно и сравнявахме вкуса на бирата в различните пъбове и бистра. Затова, ако разполагах с малко повече време, аз обезателно бих се върнал в хола на аерогарата за да проверя дали пътника за Чикаго беше моят някогашен учител по англйиски. Щях ли да му се обадя беше въпрос, на който не бях в състояние да отговоря. До самото излитане от Дюселдорф, аз дълго се взирах през люка със странното предчувствие, че Стив се намира в един от съседните самолети.Когато се приземихме на Роаси Шарл Де Гол слънцето отдавна беше залязло. Поради ремонт ескалаторите не работеха. За да стигна до метрото трябваше да заобикалям една дузина багери и кранове. Тръгнах машинално с върволицата бързащи пътници. По едно време видях стенен часовник и без да размислям ни най-малко, напуснах човешкия поток.  и затичах към опашката за такси.

- Посока Версай – казах на шофьора – малко преди това ще завием към моя квартал. Аз ще ви кажа кога.

От аерогарата до Париж се простира двадесет километрова магистрала. Малко преди околовръсния булевард ние завихме на Запад към Версай и поехме пътя покрай Сена. Обикновено таксиметровите шофьори са приказливи. Винаги се оплакват или от времето, или от данъците. Политиката и футбола също редовно запълват времето на пътуването. Този път обаче бях попаднал на мълчалив мъжага, който само отгораряше с « О кей ». Срещнах случайно няколко пъти погледа му в горното огледало. Понеже навсякъде пишеше « пушенето забранено » аз помислих, че шофьорът бдеше да не би да съм пушач. Вече бяхме отминали « Ла Дефанс » когато той внезапно се обърна към мен :

- « Че », ти ли си ?!

« Че » беше прякорът ми в Американския център на булевард Распай. Стреснат от изненада аз се втренчих в лицето на човекът на кормилото.

- Станислав Божански… ? – произнесох колебливо, въпреки, че бях сигурен в отговора.

- Аз съм, Че, аз съм. – потвъди той и продължи – мислех те в Америка.

- Стан, аз също мислех, че си там!

По време на курсовете в « Центъра », аз – българинът и Станислав – полякът, бяхме единствените ученици, които изучаваха езика с цел да емигрират в САЩ. Една година след окупацията на Чехословакия от « братските армйи », съветският комунистически модел беше загубил изцяло своята привлекателност. За студентите и интелектуалците в Париж, бъдещето принадлежеше на маоизма. Аз и Станислав не искахме да чуем за никакъв комунизъм. Нито руски, нито китайски, нито кубински. Ние знаехме отлично какво се крие зад щедрите лозунги на пролетарската диктатура. Нашите западни приятели, обаче увлечени в търсенето на нов политически модел, ни считаха за наивници, които бленуват за дребнобуржоазно щастие. Тридесет години по-късно животът ни срещаше отново, в една таксиметрова кола в парижките предградия. И двамата бяхме толкова развълнувани, че ни стана неудобно. Все пак бяхме мъже на по петдесет и кусур години. Колата спря пред дома на дъщеря ми, а аз записвах телефонните номера на Станислав. Разбира се той не прие да платя. Вече му бях дал визитка и въпреки че закъснявах не издържах и казах :

- Стан, не знам дали ще ми повярваш, но преди два часа в Дюселдорф мисля че се разминах със Стив Монгомери.

- Кети с него ли беше ? – попита Станислав.

- Не видях – отговорих озадачен и махнах с ръка за сбогом.

Вече бях натиснал звънеца на входната врата, когато чух Станислав да произнася на висок глас :

- Кети имаше най-нежната кожа от всички жени, които съм срещал!

Дъщеря ми отвори радостна, че все пак съм успял да дойда. Мушна ръката си под мойта и ме въведе в салона. Едро момче, с остригана глава, излезе напред измежду гостите.

- Татко, искам да ти представя бъдещият ми съпруг – каза дъщеря ми със светнали от вълнение очи.

Подадох неловко ръка на момчето. Произнесах няколко банални фрази. Изненадата беше много приятна, но аз не бях подготвен за нея. Нуждаех се от малко повече време. Взех една чаша със шампанско и се усамотих в едно от канапетата. Дъщеря ми беше на 21 години. Точно на тази възраст аз дойдох във Франция, без документи и една четка за зъби в джоба. В продължение на три-четири години водих бохемски живот, без ясна цел, ръководен само от любопитство и жажда за консумация на свобода. Запознавах се лесно с нови хора. Почти не спях. Гълтах до наслада всеки изживян миг, без да мисля за нищо друго освен за настоящето. Задомяването и децата промениха всичко. По силата на обстоятелствата, аз също станах друг човек. Работата, транспорта и кредитите изискват усилия със стискане на зъби. Старите познанства изчезнаха, а за нови нямаше време. Гледайки дъщеря ми, аз изведнъж си дадох сметка за времето и за следите от изживяното. А то беше вчера. За всичко което се беше случило преди и за което не бях говорил на никого. Днешният невероятен ден, събуди спомени, които се оказаха съвсем пресни, защото бяха истински. Трябваше само някой да ми ги припомни. Монгомери и Станислав ме върнаха 30години назад. Защо поляка спомена за Кети ? Какво знаеше той за нежността на нейната кожа ? В продължение на цяла седмица в главата ми се блъзкаха въпроси без отговор. Дори започнах да се упреквам, че ревнувам, защото предчуствх неща, които може би се бяха случили. Обадих се на Станислав и му дадох среща в « Селект », прочуто бистро на булевард Монтпарнас.  Дойдох половин час по-рано. Седнах в дъното но залата, точно там където на времето срещах Кети и Стив. Полякът закъсня доста. Поръча си водка и не спря да ми разказва подробно, всичко което му се бе случило в Америка. Първо отишъл при поляците в Чикаго. Посрещнали го сърдечно. Обградили го с внимание. Намерили му работа като шофьор-снабдител. Дори и годеница му били приготвили. Но затворения живот, тесния кръг хора, дори и сърдечността им започнали бързо да му дотягат. Една вечер близко до гарата спрял да купи нещо за пиене и се запознал с една красива порториканка. Върнал колата на поляците, казал, че излиза да види приятел от Франция и никога повече не се прибрал. Обадил им се за Коледните празници и се извинил. Идилията с порториканката продължила шест години. Скитали от град на град в южните щати. Тя имала много братя и сестри пръснати между Хюстон и Ню Орлеан. Порториканката била много хубава, но характера щ бил непоносим. Обичала скъпите ресторанти и дискотеките на мода. След всичките години прекарани с нея, Станислав не само, че не успял да сложи 1 долар на страна, но дори се видял притиснат от дългове. По едно време разбрал, че му изневерява. Тогава си прибрал багажа в един куфар и се върнал в Париж.

- Америка не е Европа – въздъхна Станислав- не си ли роден там, можеш да си изкарваш хляба, но хубавите жени не са за теб. По-добре е да ги гледаш само по телевизията!

Моят престой в Америка беше много по-кратък, едва една година, толкова колкото да се науча да се оправям на американски.  Разказах му как в началото на юли 1969 година пристигнах в Ан Арбор, студентски град в щата Мичиган. Стив Монгомери ме посрещна на автобусната гара на Грейхаунд.

- После той замина за някъде и ти остана сам с Кети ? – предположи за мое очудване Станислав.

Не ми оставаше нищо друго освен да потвърдя. Когато той обаче попита грубо дали съм спал с нея, аз излъгах и отговорих, че не съм.

- Ти си бил много загубен човек, ако не си го направил. Кети в леглото беше още по-хубава от Кети на улицата!

Пред изумения ми вид, Станислав продължи:

- Понеже ти си си глътнал езика, ще ти обясня защо те избираха приятели за спане с Кети. Стив е бил тежко ранен във Виетнам. Едва оживял, той не можеше да има деца. По това време нямаше изкуствено оплождане. За да спасят семейния си живот, те търсеха начин Кети да забременее благодарение на някой приятел. Ясно ли ти е сега?

Ясно ми беше. Ясно и изключително неприятно. Чувстата, които бях изпитал към младата американка, бяха скътани в паметта ми между най-чистите и романтични спомени. За няколко минути поляка разбърка всичко което считах за безценна лична тайна. Аз и Кети прекарахме само една нощ заедно. Вечерта на 21 юли 1969 година, ние седяхме пред телевизията и гледахме първите стъпки на Нел Армстронг по повърхността на Луната. Тогава аз усетих ръката щ върху рамото ми. Тя ми обясни, че Американският космонавт е завършил университета на Ан Арбор. Слушах и не смеех да мръдна, защото пръстите на Кети плъзнаха нежно към врата ми. След края на предаването всички излязоха по улиците и отпразнуваха с бира и песни постижението на Нел Армстронг. Никой  не спа тази нощ. Ние също не спахме, но по други причини.

- Ти беше ли в Ан Арбор ? – попитах аз.

- Не- отговори Станислав – те не ми бяха оставили нито адрес нито телефон.

Междувременно залата, в която седяхме се беше напълнила с хора. За разлика от нашите студентските години, днес клиентите на « Селект » бяха с костюми и вратовръзки.

- Завиждам ти за децата – каза Станислав, като се изправи – от скитане и авантюри не ми остана време да създам семейство. Да ти са живи и здрави !

Аз си тръгнах повече от час след него. Може би съм гледал прекалено втренчено към масата срещу мен, защото жените които пиеха кафе на нея започнаха да се обръщат недоброжелателно. Те не знаеха, че на тази маса преди тридесет години седеше Кети, единствената американка, която се смееше с глас на моите вицове.

Към края на 2001 година, Станислав ми позвъня на мобилния телефон.

- Казвай бързо, защото съм в колата. – отговорих притеснен аз.

- Вие православните, нали палите свещи за умрелите ?

- Да, защо ?

- Можеш да запалиш една свещ за нашия приятел Стив Монтгомери.

Намалих скоростта. Сложих мигач и спрях колата пред една бензиностанция.

- Казвай слушам те – казах с разтреперан от вълнение глас.

- Нали знаеш какво се случи на 11 Септември в Ню Йорк и във Вашингтон? – попита Станислав и продължи – Стив е бил в четвъртия самолет. Този който пада в Пенсилвания, защото пътниците са се били с бандитите. Ако науча нещо повече ще ти се обадя – привърши той и затвори телефона.

Какво можех да направя аз, освен наистина да запаля свещ. Въпросът беше  дали точно « нашият » Стив Монтгомери е загинал или някой негов съименник ? Повече от тридесет години аз нямах никаква връзка с тях. Когато се качих на автобуса за Канзас сити през 1969 година, Кети ми подаде един затворен плик и ми поиска да се закълна, че ще го скъсам след като го прочета. В писмото си тя ми обясняваше, че чувствата които изпитала към мен заплашват любовта щ към Стив. Поради това тя ме молеше да продължа пътя си без да се обръщам назад. Макар и трудно, аз остнаха верен на дадената дума. Запазих непокътнат само спомена. Но понякога той ми пречеше да спа.

След 11 Септември, Бен Ладен и Ал Кайда не слизаха от първите страници на вестниците. Премахването на резвалините на кулите-близнаци на « World Trade Center » продължи почти година. Две хиляди шестотин седемдесет и две невинни жертви сложиха кървав печат върху започващия 21 век. В Пенсилвания загиналите бяха 44. За тях се говореше рядко, въпреки че те бяха паднали в бой и тяхната саможертва със сигурност беше спасила други невинни хора.

Поне веднъж седмично минавах през площада Конкорд – истинския център на Париж. Там на ъгъла с Рю дьо Риволи се намира Американската легация. Въпреки, че от сутрин до вечер на тротоара пред нея се извива безкрайна опашка от кандидати за виза, аз реших също да се наредя. Като разбраха, че не съм се наредил за виза, а за справка, служителите ме вкараха в едно помещение където 5-6 души попълваха специални въпросници. Не беше изминал и месец от посещението ми в легацията, когато домашният ми телефон позвъня към края на деня. Вдигнах слушалката. От другата страна чуха гласа ми и прекъснаха връзката. Не обърнах особено внимание на тази телефонна проверка, защото и друг път ми се беше случвало. Когато обаче минути след това, пред вратата на къщата ми двама мъже натискаха звънеца настойчиво, аз разбрах че всичко това едва ли е случайно. Непознатите посетители веднага извадиха служебни карти върху които забелязах единствено цветовете на американското знаме.

- Вие се интересувате от полет номер 93 ?- попитаха те на френски с американски акцент.

- Аз предприех лична анкета, за да разбера дали един мой приятел е бил в самолета, който е паднал на 11 Септември в Пенсилвания – отговорих аз и поканих непознатите посетители да влязат у дома.

Двамата бяха облечени почти еднакво. Еднакви на ръст и на възраст, те правеха странно впечатление. Изненадани от моето гостоприемство, американците стояха дълго време прави. Единият заобиколи камината и се спря за известно време пред иконите, които висяха на стената в хола.

- Вие сте християнин… ? – попита той

- Православен – както писах във въпросника ви – отговорих леко отекчен, защото вече бях оставил достатъчно лични данни в Американската легация за да започваме всичко от начало.

- Извинете господине, но вие европейците явно не си давате сметка, че на 11 Септември 2001 година цивилизования свят влезе във война с Исляма. Тази война е различна от другите, защото противника е невидим. Поради това ние сме длъжни да проверяваме и  сравняваме всички факти преди да предприемем каквото и да било. Що се отнася до Монтгомери, според вас, кога и къде е роден той ?

- До колкото си споням Стив е роден през 1945 година в Кливланд.

- Това ни е достатъчно – каза единият и направи знак на втория да тръгват.

- Ще ми оставите ли някакво име или телефон ?- попитах аз преди да затворя вратата.

- Ние ще ви потърсим – отговори лаконично първият, а вторият ми махна с ръка за довиждане.

Аз ги проследих с поглед, защото колата им не беше спряла пред мойта къща, въпреки че имаше място. « Всеки си води войната с Исляма както си намери за да добре. – помислих си аз – Важното е да има резултат. »

Отностно моята анкета, резултатът дойде под формата на мейл. Поканен бях да се ява в Американската легация в бюрото на господин Дейвис,  в типичен американски час за среща 13 часа ! Никога французин не дава среща в този час. Или преди, или след, но между 12 и 14 часа във Франция се обядва. Въпреки това аз бях точен. В бюрото заварих отново двамата, така и не разбрах кой беше Дейвис. Още със здрависването, те се опитаха да ме успокоят :

- Вашият приятел не е бил в самолета, който излита от Ню Джерси за Сан Франциско на 11 Септември и пада в полето близо до Шаксвил. Мотгомери, който се бие с ислямските терористи е само 31-на годишен. И той не се казва Стив, а Сеф. Точното му име е Стефен Монтгомери.

- Къде и кога е родено това момче ? – на свой ред попитах аз.

Американецът, който беше по-близко до компютера се наведе и започна да търси данните.

- Ан Арбор, 15 април 1970 година – каза той и се изправи.

Вторият американец ме придружи чак до площад Конкорд. Съдейки по мрачния ми външен вид, той може би се досещаше, че не бях разказал всичко. За да остана колкото се може по-скоро сам, аз протегнах ръка за сбогом и тръгнах към Триумфалната арка без да се обръщам назад.

imageАВТОР:
БОЖИДАР ЧЕКОВ








 
  • Официална страница на Сдружение Българска Демократична Алтернатива -“ДА“:

http://www.kajeteda.com/

  • Официална фейсбук страница на Сдружение Българска Демократична Алтернатива -“ДА“:

http://www.facebook.com/kajeteDA

 



Гласувай:
2
0



1. injir - Тъжна история...
26.08.2012 17:43
Тъжна история...
цитирай
2. анонимен - Sincerment
27.08.2012 09:37
J'ai rien compris...Tout est bien mélangé....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nozharov
Категория: Политика
Прочетен: 826238
Постинги: 164
Коментари: 517
Гласове: 1136